филми

.

дори и в началото на недългото житие-битие на огромен брой любители-журналисти възникват някои интересни питанки, свързани не точно със спорта, но като се има предвид състезателния характер на живота по принцип, те спокойно биха могли да бъдат отнесени и в тази категория.

и за не най-силните ученици в нашите училища е почти сигурно, че на въпроса, коя е люлката на съвременната западна култура ( към която българия се отнася след 1989 г., независимо от мощните напъни на безбройните тълпи ‘разбирачи’, опитващи се да ни натикат отново в ориенталщината и азиатщината ) поне 10-20 % биха споменали древните цивилизации на елада, рим, а се изкушаваме и от надеждата, че някои биха си спомнили и древните траки.

и действително, както все по-рядко се случва, няма да са далеч от истината. това, че европа е родното място на доминиращия днес света културен модел, е безспорен факт, но дали ‘старият континент’ все още продължава да играе водещата си роля на естетически законадател подлежи на сериозно съмнение.

поводите за тази нерадостна констатация се трупат не от ден или два и вече са толкова многобройни и толкова разнообразни, че ни е трудно да ги систематизираме и подредим в някаква опосредствана таблица или схема. можем обаче много лесно да почувстваме истинското състояние на съвременната европейска аудиовизуална реалност.

достатъчно е да си включим телевизора. колкото и дълго и упорито да сменяме каналите едва ли ще успеем да попаднем на такъв, който да ни впечатли с някакъв европейски, неустоимо привлекателен аудиовизуален продукт, без значение дали е филм, сериал или музикален клип.

да, думата ни е за аудиовизията, която отдавна за добро или лошо изпълва в най-голяма степен със съдържание термина ‘изкуство’ за по-голямата част от ‘обикновените хора’. как и защо се стигна до там, че днес за европейския телевизионен зрител е невъзможно да посочи името на нито едно голямо и разпознаваемо филмово студио от германи, франция или италия ( за останалите страни от ес в това отношение дори и дума не може да става ), къде са европейските ’20th century fox’, ‘warnen bros.’, ‘universal’ и т.н. и т.н. са въпроси, чиито отговори отдавна ни измъчват и ни карат да изпитваме съмнения в способността на европейците да правят филми и музика.

или тайната е в това, че европейските телевизии просто са собственост на американски компании и физически лица, които меко казано са незаинтересовани да предлагат европейска продукция. ако това е така, защо европейските филмопроизводители не заемат някаква по-остра и ясно раличима позиция при преговорите на ес със сащ за ново търговско споразумение, за да защитят собствените си интереси?

изключително тъжни констатации са направени в един дебат по проблема в

http://capital.bg/interaktiv/debati/41_triabva_li_audiovizualniiat_sektor_da_bude

ето най-неприятната според нас:

” … с въвеждането преди повече от 15 години на понятието ‘културно изключение’ в европа бе отчетен фактът, че европейските аудиовизуални произведения и филмовата индустрия в частност, не биха могли да съществуват при условията на свободен пазар, че те не са просто стока и затова трябва да бъдат изключени от споразумения за либерализация на търговските отношения. отстъпването от този принцип, функционирането на европейската аудиовизуална индустрия в пазарна среда без финансови механизми за държавна помощ на национално и регионално ниво, разработвани от години както в рамките на европейския съюз, така и във всяка отделна държава /държавна подкрепа и политика в сектора/, ще доведе постепенно до изчезване на европейското кино във вида, който го прави уникално и формиращо нашата континентална индентичност. а и кой има нужда от холивуд №2?”

уважаеми дами и господа, чували ли сте някога по-тъжно заключение за състоянието и бъдещето на европейското кино? такова унизително самопризнание е истински, неподправен позор и вековен срам за направилите го. те на практика заявяват, че франция, германия, италия, испания и останалите европейски страни са неспособни да развиват собствена киноиндустрия без държавни субсидии.

как е възможно това?

нима вече не могат да се намерят френски бизнесмени, които да инвестират във филмопроизводство, и след това да си възвърнат вложеното чрез продажба на филмите си, точно както го правят американците? тук сме на границата да забравим за момент домашното си възпитание и да кажем нещо, което по принцип няма място в медийното пространство. но все пак ще се задоволим само с: ‘какво ви става, бе хора? полудяхте ли?’ кога точно европа престана да бъде фактор в световното кино? когато л. бесон замина за сащ, или още когато същото направи р. емерих? защо изобщо е трябвало да заминават за сащ и какво ги е накарало да го направят са други, отделни въпроси, върху които си струва да се разсъждава в цяла отделна категория.

картината на общото европейско кинематографическо безсилие, поне що се отнася до рейтинг и гледаемост, обаче, не би била пълна ако подминем ‘централното’ събитие в сивото и забързано ежедневие на средностатическия европейски гражданин – скромното, почти тридесетгодишно мъждуркане на призваните да разпръсват по света славата на европейското филмово изкуство ‘годишни награди на европейската филмова академия’.

даже и за малцината обикновени телевизионни зрители, посветени в тайната на съществуването им, е безпощадно ясно, че дори само мисълта за някаква съпоставка с техния холивудски аналог, може да предизвика единствено снизходителни усмивки у тези, които биха дръзнали да допуснат възможността за едно подобно сравнение.

абсолютно излишно е да си задаваме въпроса: ‘коя е онази церемония по връчване на филмови награди, която … хм, … ‘европейските медии’, от ‘мънички до големи’, очакват с подмокрено от сладостна нега бельо и разтопени от коленопреклонно възхищение се надпреварват да ни представят възможно най-пълна и подробна картина на събитието, започвайки да ‘подгряват’ публиката си почти цял месец преди това с несимволично обратно броене на дните, оставащи до неговото начало?’

така както, разбира се, е излишно да си задаваме и въпроса: ‘колко от 500-те милиона потенциални европейски телевизионни зрители биха сколасали да изброят заглавията на поне 3 ( три ) европейски шедьовъра, спечелили някаква награда от филмови фестивали, академии, бианалета и прочие културни ‘фойерверки’, които, според скромното ни мнение, само допълнително подчертават неспособността на европейското кино да се доближи до американския си конкурент?’.

при едно такова ‘съотношение на силите’ в световната киноиндустрия на европейския континент е отредена ролята на периферия и на нейните средностатистически обитатели, не им остава нищо друго освен да се отдадат на поредния епизод от хроничното съзерцание на поредната симпатична дженифър, кортни, емили и т. н. и т. н., великодушно спуснати им за визуална консумация от центъра в калифорния.

единствения светъл пример, който отчасти стои като противовес на това неприятно статукво е песенният конкурс ‘евровизия’. той обаче е до такава степен обругаван и оплюван, че ако някой дори само се опита да каже и една добра дума за него рискува да бъде определен като не особено интелигентен. без да твърдим, че всичко в ‘евровизия’ върви по мед и масло, за нас е по-важен факта, че в електронното медийно пространство има поне едно място, където певци, композитори, инструменталисти, дизайнери, режисьори и продуценти от европа могат да покажат продуктите си ( при това даже на родния си език ) без да е нужно да получат одобрението на някакъв задокенски продуцент, чиято главна цел, в повечето случаи, е да ни предложи някаква инфантилна и повърхностна боза, почти винаги под формата на друсащ се женски задник.

впрочем, дейността на ebu ( europеan broadcasting union ) и без друго никога не е била особено широка или пък популярна и това също е сериозен проблем според скромното ни мнение. но един също не по-маловажен фактор, определящ състоянието на европейската аудиовизия, има огромна вина за нерадостното положение на европейския телезрител, превърнал се в неволен консуматор на американски ‘културни’ субпродукти. това е европейската комисия с многогодишното й нищонеправене по този основен културен ‘приоритет’.

едва ли за комисарят по културата андрула василиу и многобройните и подчинени би представлявало някаква особена трудност да изработят проект за директива, с която да задължат обществените телевизии на страните-членки ако не веднъж седмично, то поне веднъж месечно да излъчват филми направени в европа, от европейски продуценти, сценаристи, режисьори, актьори и т. н. неслучването на това, според нас елементарно защитно движение от страна на евро-институциите, поставя под въпрос и състоятелността на тяхното съществуване.

друг възможен отговор за причините за европейската апатия по отношение на европейската аудиовизия е, че за европейците тя просто не е от такова значение, от каквото е за американците. в такъв случай, трябва да приемем, че и ние като европейци сме надраснали влиянието на образа, на имиджа, на картинката, на формата, или с други думи на визията като феномен, и сме се вглъбили в това, което стои зад нея т. е. съдържанието.

това би било толкова хубаво, че чак не ни се вярва. кой знае впрочем, може би е вярна теорията, според която европейското кино се отличава с повече и по-задълбочен философски замисъл на посланията, които не са толкова директни и опростени колкото американските. има и още едно обстоятелство, подкрепящо подобна теза. след ‘междузвездни войни’, ‘терминатор’, ‘хари потър’, ‘властелинът на пръстените’, ‘матрицата’ и други поредици блокбастъри, холивуд сякаш достигна до някаква криза на визията. да вземем например последната поредица ‘трансформърс’. чиста проба тинейджърски филми. може би визията най-после достигна своя предел? дали пък не е дошъл краят на даващите интервюта женски гърди?

а. асенов