като далечно ехо от минали години, периодично към съзнанието на онези, които по един или друг начин някога са били свързани с българската или световната литература, се връщат спомените за някои особености на културната ситуация в страната преди 1989 г. една от най-съществените характеристики на преддемократичния литературен живот, както е добре известно, беше политическата цензура с нейните задължителни правила за идеологическа целесъобразност и заставането на правилни партийни позиции.
във връзка с тогавашните художествени канони и партийни изисквания към твореца от социалистическата епоха, беше изградена изключително стройна и нетърпяща възражения система за оценка на всяка литературна творба, а авторите бяха най-грубо казано категоризирани в две големи групи – разрешени и забранени.
да, за тези от по-младите ни читатели, които все още изпитват съмнения в съществуването на идеологическата цензура, такава имаше и то твърде строга и абцелютно безкомпромисна. към забранените се отнасяха почти всички отвъд границите на соц-лагера и желязната завеса. освен че бяха забранени, западните автори биваха определяни и като упадъчни, а в следствие на това и особено опасни за ‘най-съвършения’ обществен строй в човешката история. с ‘благородната’ цел да се неутрализира тяхното ‘зловредно’ влияние, в държавата бяха изградени солидни публични структури и институции с многохиляден чиновнически състав, който денонощно имаше грижата да следи и да предотвратява появата на ‘неблагонадеждни’ писания на книжния пазар.
като логична последица от тогавашната културна политика бе появата и на официални и неофициални списъци с имената на ‘опасни’ и забранени автори и на отделни, също толкова ‘опасни’ книги. финансовите средства и човешкият ресурс, които бяха ангажирани във връзка с правилното и безотказно функциониране на партийната цензура, имаха гигантски мащаби и измерения. едва ли някой някога би могъл да изчисли, дори приблизително, колко е струвала на държавата ни тази ‘жизненоважна’ за социалистическото общество армия от своеобразни идеологически надзиратели, но преди известно време един съвременен анализатор достигна до един доста точно онагледяващ тогавашната ситуация извод: ‘половината от хората работеха, другата половина ги следяха.’
именно това маниакално втренчване във всеки написан ред и във всяка произнесена дума създаваше впечатлението, че победата на социализма в световен мащаб зависи именно от правилно функциониращата и непропускаща вражеска литература партийна организация на културния живот. държавното ръководство не пестеше нито сили, нито енергия за безпощадна борба с идеолагическия враг, виждайки в лицето на неговата литература един от най-опасните инструменти за политическо влияние.
в следствие на систематичното провеждане на тази основна партийна постановка, мнозинството от културните дейци в българия, живееха с усещането, че ако се разреши свободното издаване и отпечатване на всякаква литература, социалистическият гражданин незабавно ще хукне да си купува западни автори, ще се заключи в дома си и няма да си подаде и носа навън, докато не изчете и последния ред упадъчната западна литература. подобно трябва да е било и усещането на безбройните маси от политически функционери, заети да пазят чистотата на социалистическото литературно пространство. същото несъмнено са изпитвали и голяма част от подрастващите млади хора, за които, поне в началото на житейския им път, доверието към държавните институции в повечето случаи е било естествено състояние на духа.
днес, от далечината на четвъртвековното разстояние от последната партийна забрана върху западната литературата, ясно и категорично можем да кажем, че нито едно от опасенията на тогавашния партийно-културен елит не се реализира. става ясно и колко неточни и дълбоко погрешни са били очакванията на партийните функционери преди началото на големия преход.
оказа се, че страховете им за масова консумация от страна на населението не само на западна, но и на каквато и да било литература, са меко казано неоснователни, а ако ги съотнесем към днешна дата, то бихме могли да ги определим направо като смехотворни.
веднага след 10.11.1989 г. започна стабилен, неотклонен и непрекъснат спад на интереса към четенето като възможност за минимален досег с безкрайния свят на свободата в изкуство.
неслучилият се масов интерес към творчеството на кафка, йонеско, сартр, хайдегер, дерида и др. културтрегири на западната цивилизация показва пълната обърканост и тоталното неразбиране на естетическите вкусове на българина от страна на управлявалата в периода 1944 – 1989 г. партия.
как бихме могли да се доверим на обществени лидери, допуснали такава фундаментална грешка?
