16.09.2014 г.
ливърпул, великобритания
ливърпул – лудогорец 2 : 1
шампионска лига – група б
***
феноменалното участие на разградският отбор (тук може би е време да се използва и дефиницията ‘гранд’) в груповата фаза на шампионската лига е най-важното събитие през този футболен сезон. никак не е лесно, да се коментират първите два мача на орлите, предвид на историческата стойност на събитията. особено този, като гост на ливърпул. ‘смесени’ – така могат да бъдат определени най-точно чувствата, които изпитаха българските фенове след загубата. истината обаче е, че преобладава разочарованието. което на пръв поглед не би трябвало да е така.
какво ли пък толкова сме си въобразили, че можем да постигнем срещу ливърпул, та да се чувстваме огорчени? кои са ливърпул, и кои са тези от разград, за да разчитат на нещо повече от ‘достойна загуба’? наистина, по принцип тази презумпция е вярна и точна … и все пак. имаше нещо, което ни накара да се почувстваме като съсечени, като попарени. какво ни постави в ролята на сократ, веднага след изпиването на чашата с отрова? отговорът е – играта. играта, която лудогорец показа на анфийлд. тя ни даде повод да погледнем света без да се чувстваме като неканени гости и гастербайтери и у дома, и в чужбина. твърде дълго вече чакаме да се повтори ‘онова американско лято’. затова и възгласи прозвучаха така жадно. в тях се долавяше и една особена нотка на радост, радостта от възвърнатото достийнство. за момент, за един кратък момент, ние не просто изравнихме резултата в един футболен мач. ние се изравнихме с европейците, ние бяхме равноценни с тях. за момент се изплъзнахме от лепкавите лапи на историческата ни обреченост да гледат на нас с омразните стереотипи от миналото, единствено поради факта, че сме родени и живеем в съветска колония.
мечтата ни като че ли се беше сбъднала. почувствахме се така, сякаш разградчани могат да налеят бензин колкото наливат ливърпулци. тези радостни възгласи бяха, освен всичко друго, и възгласи на това, за миг осъществено, дълго жадувано възмездие. възмездие за онзи незаслужен етикет за не особено високо качество, който всеки българин и всичко българско получава още с раждането си, и който през целия си живот се опитваме да скъсаме, но при всеки опит ‘утвърдени авторитети’ бързат да ни го лепнат отново с техните: ‘ … а, българска работа!’, ‘е, ше ги видим другия път!’. затова бяха толкова искрени и неподправени.
а докато те траеха, англичаните разкаяно мълчаха: ‘да, да, … знаем, че и вие също имате възможности, че не сте по-малко достойни от нас, или от който и да било европейски народ. знаем го, и винаги сме го знаели, но не можем просто, ей така, да ви дадем признание! признанието вие сами трябва да си го заслужите! направете нещо, организирайте се, или пък създайте такива условия за живот, че пред българските посолства на запад да се редят точно толкова чакащи за визи, колкото пред нашите!’
нещо подобно, нещо в този смисъл ни казваха уважително смълчаните трибуни в ливърпул. тези моменти бяха сладки, но не продължиха дълго. не повече от три минути.
