няма нищо радостно в това да гледаш как отборът, който трябва по подразбиране да носи титлата ‘гранд’ в българия, успява да е равностоен, само в рамките на едно полувреме, на един доста по-млад футболен фактор, и то произлязъл категорично извън географските измерения на столицата.
от патриотична гледна точка, предоставянето на шанс и възможности за изява на млади футболисти от нашите родни школи, разбира се, заслужава поздравления и адмирации. (няма как страната ни да има силен национален отбор, ако в него не играят добри и качествени футболисти.)
от друга страна, като логично обяснение за изхода от мача, отдавна е ясно, че съвременният футбол не е локален, а глобален. тоест, всеки един футболист се състезава и е в конкуренция с всички останали футболисти по целия свят. при това положение критериите, необходими за изпълване със съдържание на термина ‘качествен футболист’ изключително рязко се повишават и стават почти недостижими за повечето кандидат-носители на почетното звание ‘майстор на коженото кълбо’.
играта на меси, роналдо, дрогба и т. н. е еталонът, по който се сравняват и окачествяват всички останали, когато искат да разберат, поне горе-долу, къде се намират във футболната йерархия.
(за огромно съжаление на съдържателя на блога, а и на още стотици хиляди пишещи, същото не се отнася за областта на ‘текстопроизводството’, където образци и еталони за свръх високо качество са не някои други, а текстове от рода на ‘радка – пиратка’, но това е малко по-друга тема, заслужаваща отделна, специална публикация. и дори не само отделна публикация, а цяла категория!)
при това положение, как да направим така, че хем да имаме силно първенство (невъзможно без качествени чужденци), хем и футболистите, родени в българия да сформират достатъчно конкурентноспособен национален отбор, който да ни вдъхва поне минимална увереност за успех срещу малта или молдова?
едно от възможните решения би могла да бъде натурализацията, но не бихме се впуснали в подробни разсъждения относно нейната целесъобразност и доказването на смисъла от практикуването й, тъй като проблемът е силно дискусионен и почти неразрешим.
(като един евентуален довод в нейна полза (на натурализацията) би могло да се изтъкне, че през хилядолетната си история българската нация е ‘облагородявана’, къде с кавички, къде без, от представители на най-различни и разнообразни етноси и народности. ако към тази стародавна ‘традиция’ и ‘утвърдена практика’ се прибавят още няколко стотици талантливи футболисти от чужбина, това едва ли би могло сериозно да застраши ‘чистотата на нацията’, но едно солидно количество млади български футболни надежди могат така и да не дочакат появата си не само в националния отбор, а дори и в отбора на родния си град.)
като частично олицетворение на резултатите от една натурализация може да се посочи немският национален отбор, който достигна световния връх благодарение и на боатенг, йозил и кедира! в този случай става дума за една малко по-особена натурализация. в смисъл, че тя е била извършена преди две, а може би дори и преди 3 поколения. но ето, че резултатите са налице и те не са какви да е, а просто превъзходни. въпреки твърденията на някои солидни фактори в самата германия, че мултикултурализма в страната бил мъртъв. дали е мъртъв, или не, не е много сигурно, но за това пък е абсолютно сигурно, че стана световен шампион по футбол.
при всички положения – трудна дилема, от която, до момента, нито едно общество не е намерило напълно безболезнен изход.
