годините минават, но споменът за едно събитие упорито продължава да измъчва съзнанието на всеки, за когото името ‘български’ все още означава нещо важно.
софия – 1990 година, септември, националният стадион ‘васил левски’. 100 000 души българи тръпнат в очакване. кого чакат? възкръсналия левски? второто пришествие на христос? нищо подобно. една певачица – лепа. балканската покорителка на мъжките, балкански сръца. като всяка уважаваща себе си покорителка тя не може да се появи като обикновена, средностатистическа звезда, затова се появява наистина вихрено – слиза от хеликоптер на … ‘балкан’. блаженопочившият ни авиопревозвач едва ли някога би могъл да оправдае по–добре името си. останалото, както казват, е история. фурор, тотален триумф, българия е в краката на босненската дива …
оттогава изминаха 23 години. наскоро лепа пак беше в българия. не можа да събере 10 000. това е обнадеждаващо. родните певачици са копменсирали изоставането и вече не се дават лесно. глада за ‘вокална еротика’ отчасти е заситен с наши, родни гърди и бедра.
сега, когато тазгодишният септември отмина заедно с неповторимите природни картини и близки до райските климатични условия, в тези мрачни и типично по ноемврийски навъсени дни, като че ли от само себе си възниква въпроса, дали пък не е възможно някак си, независимо точно как, да се случи така, че някога, националния стадион ‘васил левски’ да се изпълни със 100 000 българи, тръпнещи в очакване на българска певица? ако може обаче да не е чалгаджийка. звучи малко нереалистично … сякаш … невъзможно.
ако пък тази наша звезда събере 200 000, т. е. 2 пъти повече фенове от лепа, щастието ни ще бъде пълно. но пълно щастие, както знаем много добре, няма. затова ще си останем с мечтите.
