константин кирил философ

.

‘голи са без книги всички народи’ отсякъл преди много години философът и оставил потомците да спорят дали е бил прав, или не. и ето, вековете неумолимо въртят колелото на времето, а отговорът лека-полека изплува от бездънните пропасти на неведението.

ново, солидно доказателство за широчината на неговата мисъл и пророческата му дарба идва днес от първа страница на най-четения български вестник ‘народно ревю’. именно от там имаме щастието да се информираме за едно грандиозно събитие, разтърсило из основи обществения живот на милата ни родина. дълбоко загрижена за щастието и благоденствието на своите милиони читатели, редакцията на изданието ни осведомява за един безпримерен случай на безграничната народна любов към певческия талант на най-великата българска певица за всички времена, супер яката поп-фолк дива прашка.

от водещата статията на вестника научаваме за необикновената сила, с която творчеството й въздейства върху нейните в деколтето й верни наслаждатели. въвличайки ни в еднообразното ежедневие на 78 годишния бай **т** от село **н** общ. **х**, известен в родното си място като бодър веселяк, пръв купонджия и надарен певец на автентичен фолклор, редакционният материал повдига завесата около тайните при раждането на една уникална творба, плод на самобитния народен гений. очарован и запленен от високите художествени качества на последния албум на супер яката поп-фолк дива прашка, преди няколко дни, малко след ракияно време, бай **т** бил споходен от някоя от поетичните музи ( по всяка вероятност същата, вдъхновила рапъра к. да подкани една наша също небезизвестна певица да не измъчва по най-садистичен начин феновете си, а най-накрая да им покаже ‘как са бара’ ), рипнал като младо яре, грабнал парче амбалажна хартия, един стар калем, който държал под ръка тъкмо за такива случаи, подгънал коляно и нанизал следните вдъхновени редове, издигайки диалогизма в българската епична лирика до нови, недостигани до сега висини:

‘прашка и муха’
поп-фолк песен

златно мий слънце огреяло прашкини равни двори.
скоро си прашка излезе из одая прохладна,
прохладна, още климатизирана.

на меко шезлонче присяда, присяда още поляга.
както й пулегналъ, тъй занареждала:
‘ой, ви вазе баджаци сатенени, сатенени, йош шоколадови!
кът си ва съга намажа, ше да ми заблестити като два патладжана,
като два патладжана, прясно откъснати.
вий сте ми хляба изкарвали,
изкарвали и занапред ша изкарвати!
всякой към вази ша гледа, ша гледа и ша преглъща!’

отде съ зе една муха вмирисана,
вмирисана още същисъна:
‘къквъй тъз гладката кожа, дето блести ми насреща?
блисти, та чак слънце засенча?’

прашка са много разлюти, разлюти още извика:
‘да съ махаш от тука, мухо зилена!
да съ махаш, да тъ не смажа!
чи къкту съм легнала, тъй мога да скоча!
и  не върху коча, ам върху твойта глава кръглооча!
крилцата ше ти отскубна, главата ше ти откъсна!’

с тез проникновени стихове съкровищницата на съвременната българска литература придоби безценно поетично бижу, което дава всички признаци, че без проблеми ще заеме онова почетно място, което е запазено само за най-висшите образци на книжовното ни наследство.

а. асенов