българският женски тенис отдавна не беше ни ‘радвал’ така, както го направи през тази седмица.
и ако за сесил би могло да бъде изтъкнато някакво по-сериозно оправдание, под формата на най-безпощадно прогресиращата тенисистка в лицето на машината бенчич, то към пиронкова трудно могат да се отправят някакви вербални послания, различни от искрени и дълбоки съжаления.
не можем обаче да им се сърдим и на двете! едва ли е имало някой, който да желае победата на usopen повече от тях! едва ли е и много разумно да ги засипваме с критики и да ги обвиняваме във всички смъртни грехове. те самите, най-вероятно, са си най-големите и безмилостни критици. но даже и да не са, какво им остава? да се откажат от тениса? да си заскубят косите и да си посипят главите с пепел? това с какво ще помогне? и на кого! точно по този начин в българия едва ли скоро ще настъпи ‘новий ден’, колкото и оптимистично да го раздава абсолютно незаслужено и несправедливо захвърленият в мрачните сенки на забвението г-н теодор траянов! в някои случаи мотото ‘продължаваме напред!’ е най-правилният път. класикът не случайно се е провикнал ‘ … и мойте песни все ще се четат!’. всеки, който поне веднъж в живота си е имал удоволствието да изслуша докрай поне един урок по литература, без да ръга с химикалка под чина съученика си, ще се съгласи без колебание!
същата тотално доминантна формулировка важи дори и в по-тесните (от гледна точка на глобално детерминиращото очакване за последващи изравнителни голове на славия от наказателен удар в последната минута, и то все с греда) семантични полета на родния клубен футбол. ако не продължим да гледаме а група в очакване да видим красива и качествена игра, какво ни остава! да се откажем? от а група. после от какво? от баскетбола, от лютеницата, от крушовата? в името на … ?
